Vegas (2009)
„Вегас” е филм на норвежкия режисьор Гунар Викене и явно не е успял да остави особена следа в киното – няма номинации от престижни фестивали, нито пък рекордни приходи. Но това със сигурност не означава, че филмът не си струва. Това е от онези филми, които не са шедьоври, но пък успяват да те хванат със силната си човешка история и много стойностно изпълнение.
„Вегас” разказва истории, които никой друг не смее.
Мариане е изоставена от майка си, а баща си дори не познава. Иска да живее при единствените си близки – сестрата на майка си и мъжа й, но, за жалост, тя и леля й… не си пасват много добре.
Томас пък идва от разбито семейство, в което приятелят на майка му я пребива до смърт, а самият Томас трябва да полага неистови усилия, за да прикрива домашната ситуация от властите и да не бъде разделен от малкия си брат.
А Терье е най-малкият от тях. Едва на 13-14 той губи майка си в трагичен инцидент, след който баща му го обвинява за нейното изчезване и го отпраща от дома.
Тримата са изоставени, отхвърлени, забравени и дори мразени деца, които се срещат в дом за временно настаняване. Всеки един от тях пази дълбока травма, но новото приятелство им дава възможността да замечтаят, че отново всичко ще бъде наред. Дали се заблуждават или наистина щастието е постижимо, ще разберете, ако гледате филма.
Въпреки сериозната тематика филмът не е натоварващ и депресиращ – разбира се, разчувства на моменти, но със сигурност не убива удоволствието от гледането. Винаги е трудно да се гледа един така реалистичен филм, където се казват истини без обичайните красиви заобикалки, но „Вегас” надхвърля злободневното и дава един по-скоро пълен с надежда поглед над нещата.
Играта на младите актьори е също много добра. Режисурата е като по учебник – добре организирани кадри, динамична камера в страхотен синхрон с емоционалния заряд на сцените, а и музиката е също доста добре подбрана (част от която е и норвежката банда Casiokids). Най-доброто във филма е без съмнение сценарият на Гунар Викене и Торун Лиан. Всеки един от тримата герои има достатъчно интересна история дори за самостоятелен филм – болезнено реална, но безкрайно интересна. И пътищата на тримата се събират, което без съмнение ще доведе до неочаквани обрати и младежки приключения, но и до разочарования, които са винаги неизбежни.
35mm Masters: Aki Kaurismäki
http://www.beatsupernovarasa.com/beatpics/bp000156.html
http://www.cineclandestino.it/galleria.asp?sez=76&art=4707&img=13036
http://www.filmreference.com/images/sjff_02_img0716.jpg
http://www.menaiset.fi/artikkelit/ihmiset/art2332-Aki-Kaurismaki—mika-on-Kati-Outisen-salaisuus-.html
Suspicion (1941)
Красивата Лина (Джоан Фонтейн) произхожда от богато семейство, а властният й баща вече се притеснява, че дъщеря му е все още неомъжена. Ненадейно в живота им се появява очарователният Джони (Кари Грант), който пленява всяка жена с чара и самоувереността си.
Първата им среща е във влака, когато той дори иска от Лина пари назаем, за да може да си купи билет за първа класа. Разбира се, под предлога, че на билетната каса са направили грешка. По-късно Лина започва да вижда Джони навсякъде – на снимки във вестници, на събирания и винаги обграден от жени. След първия им разговор Джони изчезва, а Лина безнадеждно се влюбва в него. Баща й обаче е против и се съмнява в добрата репутация на възлюбения.
Като принц на бял кон Джони се появява неканен на бала, организиран от богатото семейство на Лина. Танцува с нея под неодобрителните погледи и я отвежда далеч. Една целувка, обяснение в любов, чаровна самонадеяност и откровеност и Лина остава обезоръжена. Тайна сватба, меден месец във Франция и Италия. Всичко е перфектно.
Когато обаче се завръщат в Англия, проблемите на младото семейство започват. Оказва се, че Джони няма пукната пара, залага на конни надбягвания и дори е ограбил последния си работодател. Лъжите, разкритията за личността му и страстта му към криминалните романи започват да будят злокобни подозрения в младата му съпруга.
Хичкок. Класика в киното и, разбира се, „Подозрение” е поредният му филм, който е като по учебник – като се започне от изграждането на сюжета и се стигне до най-малкия детайл в композицията на картината. Хичкок никога не е бил от любимите ми режисьори и иновативните му тактики за изостряне на напрежението никога не са ми допадали, но пък трябва да се признае, че „Подозрение” си е класическо филмово изживяване и един истински урок по кино.
А Кари Грант е невероятен както винаги. Отново е в ролята, която най-добре му пасва – на умопомрачително красив чаровник, който по неповторим начин омайва жените. Със своето харизматично присъствие, самоувереност и чувство за хумор Грант придава съвсем друг тон на филма, който иначе би си останал изцяло в рамките на крими/трилър жанра.
Освен това два почти незначителни детайла, които кореспондираха в паметта ми с други два филма, което безкрайно ме очарова – макар и да е било само плод на въображението ми. Първият от тях е кучето на Лина и Джони, за което съм почти убедена, че е същото като в „Да отгледаш Бейби” – комедия с Кари Грант и Катрин Хепбърн.
Вторият детайл пък може би е първообразът на една прочута сцена от първия пълнометражен филм на Дейвид Линч „Eraserhead” . Тук става въпрос за момента, в който Джони и Лина приемат на гости прочута писателка на криминални романи и нейния брат съдебен лекар. Разговорът се върти все около убийства и Джони възбудено пита коя е тази смъртоносна отрова, която поваля човек без да остави каквито и да било следи в тялото след смъртта. Докато докторът бива разпитван, виждаме близък кадър на неговата чиния и как той бавно разрязва миниатюрен препечен бройлер – кадър, който доста напомня на страховитите сцени от филма на Линч, в които бащата на Мери разрязва пилетата, а от тях започва да излиза мистична тъмна течност.
Е, може препратките ми да са съвсем арбитрарни, но пък за сметка на това разведриха иначе (почти скучния) класически филм.
Den brysomme mannen / The Bothersome Man (2006)
Това е историята на един град, в който всичко е съвършено и в който всички са щастливи. Хората са добре облечени, живеят в перфектно подредени къщи и винаги се усмихват и поздравяват. В този град няма бедност и нещастие, а цари вечно спокойствие и благоденствие.
Андерс се озовава в този прекрасен нов свят и заживява по неговите правила, има всичко – пари, жилище, кола, приятелка и любовница. Получава всичко, което поиска.
Но в този град нещо липсва. Алкохолът не напива, горещият шоколад няма вкус, не се усещат никакви аромати и няма деца. Когато казва на приятелката си, че я напуска заради друга, тя му отговаря, че имат гости в събота. Когато пита любовницата си дали иска да заживеят заедно, тя му казва, че се среща с още няколко мъже, но би било хубаво да се пренесе в по-голямо жилище с вана. А когато хората се целуват в спирката на метрото, погледите им зареяно гледат в пространството. От този град обаче не може да се избяга. Дори смъртта не е изход.
Един ден Андерс намира дупка в стената на едно мазе, от която се чува музика и се носи приятен аромат – първата миризма, която той усеща от много време насам, и е решен на всичко, за да разбере какво се крие от другата страна.
Този град се казва „Стандарт”.
Това е един просто възхитителен филм антиутопия. Великолепен в сюжета, визията и посланията си. Откровена социална критика към задушаващия (норвежки?) стандарт, към който всички трябва да се придържат. В този свят няма деца, но няма и смърт, т.е. няма бъдеще и надежда за промяна. Дупката в стената, която Андерс намира и която изключително напомня вагина, пък е визуално олицетворение на филмовата поанта, че обществото има нужда от ново рождение, ново начало.
Филмът е прекрасно заснет, с невероятни кадри и музика от Едвард Григ, което създава непоносимото усещане за студена перфектност и жажда за бягство.
Това е един филмов шедьовър, който трябва да се гледа на всяка цена.
Daisy Diamond (2007)
Ана е млада самотна майка, която се опитва да изгради кариера като актриса. Но със сигурност не й е лесно, имайки се предвид, че е шведка, която живее в Копенхаген и не може да се отърве съвсем от акцента си. Това, че е майка, която води бебето си на прослушванията, също не й помага много, за да получи роля. Тя е уморенa, изтощена, не е спала от дни, парите й са на свършване, а бебето плаче ли, плаче. Обзема я отчаяние, което я води до крайности, които дори не можеш да си представиш.
Изключително трудната главна роля е поверена на Нооми Рапас, която е по-известна с ролята си на Лизбет Саландър от шведската екранизация на трилогията „Милениум” на Стиг Ларшон. Рапас се вживява изключително достоверно в образа на Ана и по-голямата част от филма се състои от монолози, снимани от много близо, което създава ужасна близост до героинята. Също интересно в този филм е, че всяка роля, която Ана играе на прослушванията, отговаря на нейната лична история и именно чрез ролите й ние научаваме повече за нея.
Интересен филм, но едва ли мога да се сетя за друг филм, който да е толкова трагичен и който да ти създава толкова ужасно чувство след края си. Филм за мазохисти.
De gelukkige huisvrouw / The Happy Housewife (2010)
Леа е изключително красива млада жена, която обича професията си, има любящ съпруг и хубав дом. Всичко в живота й е перфектно и с мъжа й, Хари, решават, че е време да направят следващата стъпка – дете. Изключително мъчителното раждане отваря стара рана у Леа. Спомени и съмнения, за които дори не подозира, я връхлитат, докато на края не замъгляват ума й. Попаднала в психиатрична клиника след неразумното си поведението и опит за убийство на детето си, Леа се опитва да намери източника на това страдание, който се крие някъде назад в миналото й.
„The Happy Housewife” беше за мен една очарователна първа среща с холандското кино. Просто възхитителен! Завладяваща история, която по прекрасен начин проследява вътрешната драма на главната героиня, без обаче да навлиза в тъмната зона на депресиращите драми. Точно обратното – всичко е представено с определена доза хумор и много синематографски издържани кадри, което прави филма едно наистина приятно изживяване.
